Нали е ентилигенция Генин Гочо, нали свърши земеделски курсове в Каменяк, нали си направи панталон, палто и кърпичка с мотив му се мандахерца празничен ден в горния джоб — не ще жена от Голо бърдо, и туйто!
      — А бре, майка, а бре, сине — вика му леля Гена, — надяват ти се бре! И Минка Бошначето ти се надява, и Йовка Ковандимова, и Дешка Бозаджийкина, дорде не речеш. Момичета червени, сякаш с шамари са ги пляскали по бузите, какво им не харесваш?
         А Гочо се кипри пред огледалото, нарежда си перчема на сколуфи по челото и дума:
      — Не ща жена с напукани пети в къщата си. Просто нещо не ща. Ако се женя, от Каменяк жена ще си взема, че са по танго от нашите и ходят гологлави.
         Какво го не правиха, какво го не струваха и какви магии му не гласи старата, не послуша ни нея, ни роднини и каквото рече, това стана.
         Сгоди се Гочо за каменяченка, дигна сватба, проточи се един керван, писнаха едни гайди, едни тъпани задумкаха — цяла олелия. Венча ги Доньо Попето. Дариха го риза с копринени кенари, чорапи с копринени лкста ша-реши и шито чевре с китки на венчета по краищата.
         Едно пиене падна, едно ядене, игране, викане — не ти е работа.
      — Хубаво си е булчето! Какво му не харесвате толкова? — думат мъжете от Голо бърдо.
      — Хубаво е, че слънце не е видяло. Бяло е и ръцете му са меки като на даскалица, ама такава хубост не е за нашето село — мърморят жените. — Мотика трябва да върти тук и сърп да извива, а то научено под сянка да стои и тантела да плете само.
      — Е, тя пък, както казват, не дошла с празни ръце. Парици му донесла, а щом му е стоплила ръката с парици, работата е лесна.
         Тъй се иаддумваха селяните, а то какви ти пари! Дал му Дядо му да си купи талига и два коня, ама със запис го вързал човекът и с лихва му ги дал за година време само.
         Купи си коне и каруца Гочо, препуска но ниви и ливади с майка си, а жена му от дъжд на вятър, хе, ще се мерне зачулена с бяла кърпа — лицето си да пази, — с чорапи на краката и с дълги до китките ръкави. Днес болна, утре нещо шие, в други ден не знам какво си, по едно време като се чу, че добила дете.
         И мине се не мине, хайде в Каменяк на гости у майчини си, мине се не мине, хайде в Каменяк и по три недели стои там.
         А дядо му хабер след хабер почна да праща:
      — Гочо, тъй и тъй работата, срокът на записа изтича, гледай да ми платиш лихвите и на майката поне половината.
      — Гочо, майката!
      — Гочо, лихвите!
         Люти се Гочо, пухти, мърмори под нос н майка му, ама де ти пари? Едно време дошло, няма човек отде да откъсне и петак. Не стига това, ами не приключи и втората година, роди му се още един завързак, а жена му все в къщи, все до камината и не излиза поне пипера да полее в градината. Все вътре седи, все. плете и шие и огледало все до нея.
         А дъртакът от Каменяк зачести още повече с хаберите!
      — Гочо, парите!
      — Майката, Гочо!
      — Лихвите!
         Търпя, търпя Гочо, па му кипна един ден, качи жена си и двете деца в каруцата, даде на Тинка Кьосето едно писмо за стария, плати му и той ги откара в Каменяк.
         Га отворил дядо му писмото, то що щеш!
      «Дядо, пишео вътре, днес с каруцата ти връщам и майката, и лихвите за две години. Тинко Кьосето ще ти ги предаде здрави и читави. Прибери си ги и си живейте, както господ ви е научил. За мене да нямате никаква грижа.
      — Бря — изревал старият, — тоя тиквеник хубаво ме настани мене! Какво ще правя тая майка с две деца сега тука ?
         Писнала старата, ревнала младата, заврякали н дечурлигата — произшествие!
         Мислил, мислил дядо му, блъскал си главата, съветвал се със старата, па дал на дъщеря си още пари, дал I! й записа, пуснал и на дечурлигата по едно рубе в ръцете; напълнил каруцата с боб, леща, картофи и петмези н гн върнал обратно с друго писмо.
      «Мили ми зетко Гочо, пишело в него, не ща та ни майката, ни лихвите, ни на лихвите лихвите, само мир да има и братска любов, че без тях лошо. . .
         И като ги накачил на каруцата и изплющял Тинко с камшика, навел се, взел един камък и го запратил след тях, дано се не връщат пак.